„И така след почти 20 години тъмнина и самота, аз отново видях слънчевата светлина и усетих нежните ласки на две ръце, на десет пръста. Макар и забравили как да ме държат, неопитно треперейки изкарваха по-скоро фалшиви звуци от сърцето ми. Все пак бях благодарна, че най-сетне отново ще живея, че пак ще мога да дишам, огряна от меките лъчи на слънцето и нежните ласки на едно момиче отново ще ме накарат да пея с най-красивия си глас, с цялата си душа.“
Минаха толкова много години откакто за последен път свирих на тази цигулка. През цялото това време имаше моменти, в които често мислех за онзи ден, когато взех непреклонно решение и се отказах от радостта да общувам с нея. Сигурно никога няма да си простя глупостта, която ме доведе до това на тридесет да се уча как се свири на цигулка, все едно че никога не съм хващала този инструмент в ръцете си.
През годините на няколко пъти съм опитвала отново да засвиря, но по една или друга причина не успявах да намеря сили. Мислех, че всичко вече е изгубено и никога няма да мога отново да изсвиря поне един верен тон, да извадя поне един прекрасен звук от душата на моята цигулка. Сега, когато съм решена да продължа да се уча упорито, да се упражнявам и да не спирам да опитвам, трябва да благодаря на приятелите си, че ги има и особено на един от тях, който ме накара да разбера, че никога и за нищо не е късно. Трябва да му кажа: „Ти си виновен, защото ми върна желанието да държа цигулката в ръцете си! Благодаря ти!“.
Няма коментари:
Публикуване на коментар