Защо цигулка?

Когато бях на 5 години в мен се зароди желанието да свиря на пиано. Толкова много исках да имам  пиано вкъщи, да ходя на уроци и да свиря, че постоянно досаждах на родителите си и ги умолявах да ми купят. Майка ми и баща ми обаче нямаха възможност да ми осигурят желаното пиано и така един ден дядо ми Петър извади отнякъде старата цигулка на чичо ми и баща ми и ме заведе в читалище „Славянска беседа“, за да ме запише на уроц. Чувствах се много нещастна, защото знаех, че мечтата ми за пиано бе грубо заменена с уроци по цигулка. В началото изобщо не исках да свиря на нея, а и никак не ми бе лесно, защото цигулката беше голяма за мен. С времето свикнах с инструмента и най-накрая го заобичах. Обичах да ходя на уроци при учителката си. Чувствах се щастлива, докато свирех. Не знам дали щях да стана виртуоз, но най-важното бе, че обичах да свиря на цигулката си. Ето как желанието ми да свиря на пиано постепенно прерастна  в мечта. С времето тази мечта се превърна в неосъществена, но ми донесе любовта към цигулката и осъзнаването, че всъщност съм искала да бъда не пианистка, а цигуларка. За съжаление един ден родителите ми казаха, че не могат вече да осигуряват частните уроци и ще трябва да ходя на уроци по цигулка в училището ми. Изобщо не харесах новата си учителка, исках да се върна при старата, но ... Не знаех какво да направя, за това взех единственото решение, което от позицията на крехките ми 10 години ми се струваше, че ще помогне – заявих, че няма да свиря повече на цигулка, ако не ходя на уроци при любимата си учителка. За съжаление опитът ми за изнудване бе неуспешен - нито едната, нито другата страна отстъпи. Останахме непреклонни, а цигулката ми бе забравена и стоеше самотно в старата си олющена кутия близо 20 години.